Израснах в сянката на велики хакери, на които се възхищавах, като Кевин Митник, Бърни Ес и Phiber Optik (известен още като Марк Абене). Всички те имат нещо общо: влязоха в затвора за компютърни престъпления и в крайна сметка излязоха дори по-силни, отколкото някой можеше да си представи.

Трудно ми е обаче да съчетая идеята за компютърни ботаници, които влизат в затвора, с убийци, членове на банди и други обществени изверги. В разгара на моята слава като компютърен хакер аз самият не знаех, че в крайна сметка ще се окажа в ситуация, в която ще преживея и оцелея в затвора и ще трябва да се справям в един свят, който не приветства и не разбира компютърните ботаници.

Спомням си, че прочетох историята на Бърни С, компютърния хакер, който през 1995 г. беше арестуван и обвинен от тайните служби на САЩ за притежание на нефункционираща червена кутия на RadioShack. Това устройство потенциално би могло да се използва за телефонни измами или за провеждане на безплатни телефонни разговори.

Забележително е, че в неговия случай няма доказателства за неразрешен достъп, измама или жертви. Това не попречи на силната ръка на закона да се намеси и да го накаже, без да е извършено реално престъпление.

Той е хвърлен в затвор с максимална сигурност, уж като отмъщение за това, че е говорил за условията в затвора, в които е бил поставен, където е бил жестоко нападнат от друг затворник, в резултат на което е получил значителни наранявания, включително разбита челюст и счупена ръка.

Въпреки това той оцелява срещу непреодолими трудности, въпреки че затворническите власти умишлено го поставят в среда, която може да му коства живота. В крайна сметка се оказах свързан с хакери като него.

След това е легендата Кевин Митник. Той беше представен като чисто зло и най-плодотворният хакер и социален инженер на своето време. Проблемите му със закона, причинени от ненаситното му любопитство, започнаха да го застигат през 1981 г., което беше началото на известността му.

През 1988 г. той излежава 12 месеца във федерален затвор и е освободен с тригодишен срок на наблюдение. Той обаче имал други планове. В продължение на две години и половина се укрива, като приема нова самоличност.

Тази история е разказвана милион пъти по целия свят от преувеличаващи медии, които се опитват да разпространят шумотевицата, и от писатели, които искат да извлекат печалба от историята му, които повтарят митовете и заблудите, изречени от прокурора на Кевин.

Въпросът е, че след като Кевин е арестуван за втори път, той е осъден да изтърпи още пет години, включително осем месеца в изолатор, поради преувеличените страхове на прокурорите и правоприлагащите органи. Едно от най-прочутите твърдения срещу него е, че уж можел да „започне ядрена война, като свирне в телефонен автомат“.

Освен това в крайна сметка прегърнах хакери като Аарон Шварц, Дерик Лостутър (известен още като KyAnonymous), Джереми Хамънд и журналиста Барет Браун, чиито съдби ми даваха сили в най-мрачните ми часове и моменти на голяма несигурност. По този начин всеки от нас беше поставен в антисвят – черни сайтове на Бюрото за затворите – където не можеше да достигне никакъв обществен контрол.

Моята история започва тук

Организацията на обединените нации, под ръководството на Подкомитета на ООН за предотвратяване на изтезанията (ППТ) и други органи по правата на човека, твърди, че продължителното изолиране, което обикновено се определя като продължаващо повече от 15 последователни дни, може да представлява жестоко, нечовешко или унизително отношение. Освен това то може да се счита за нарушение на правата на човека.

Бях арестуван на 26 юни 2009 г. и осъден по две обвинения за предаване на зловреден код, 18 U.S.C. § 1030(a)(5)(A), които включваха ботнети и търговски софтуер за отдалечен достъп, които инсталирах на компютърни системи в здравеопазването.

В крайна сметка излежах присъда от 11 години, тъй като в крайна сметка станах беглец – два пъти. Това са основните факти. Нещата, за които бях подведен под отговорност, вероятно биха могли да издадат цяла книга, но ще ви спестя огорчението.

Отклонявам се от темата. През 2012 г. бях поставен в карцер в специалното жилище (SHU) на федералната поправителна институция Сийговил, след като беше установено, че използвам акаунта TruLinks на друг затворник, за което той и аз предварително се бяхме договорили. Вместо да признае вината си, той всъщност каза на следователите, че не е знаел, че използвам неговия акаунт и че сигурно съм го хакнал. Собственият ми оторизиран достъп до TruLinks беше отнет поради извършеното от мен компютърно престъпление. А аз все още се борех срещу продължителността на присъдата си по пряка жалба до съда.

За да ви дам представа за възрастта на това съоръжение, по време на Втората световна война този затвор е служил като лагер за интерниране на японски, германски и италиански цивилни граждани. Първоначално той е бил управляван от Службата за имиграция и натурализация (INS) под името Seagoville Enemy Alien Detention Station.

Въпреки това, поради Женевската конвенция от 1929 г., която забранява задържането на военнопленници и вражески цивилни лица в затворнически съоръжения, Федералното бюро за затворите на САЩ (ФБЗ) няма право да интернира цивилни лица по време на войната.

Първоначално съоръжението е построено през 1941 г. от Бюрото за затворите като женски поправителен дом с минимална сигурност. На 1 април 1942 г. станцията за задържане на враждебно настроени чужденци в Сийговил е прехвърлена от Бюрото за затворите към Международната служба за вътрешна сигурност.

Имах нужда от начин да общувам не само с адвоката си, но и със семейството и приятелите си. В края на краищата вече никой няма време да седи и да пише писма. Липсата на начин да общувам с хората ме изолираше и откъсваше от света.

Първоначалният доклад за инцидента, издаден на 31.01.2012 г.

 

Ако не бях осъден за хакерство, всичко щеше да се развие по съвсем различен начин. Никой не очакваше, че този инцидент ще ме вкара в килия 8×12 за 13 месеца при температури, достигащи 51,67°C (125°F), по време на едно от най-горещите лета, регистрирани в района Далас-Форт Уърт в Тексас.

Позволете ми да представя това в перспектива. Районът на Фърнайс Крийк в Долината на смъртта, Калифорния, е най-горещото място на планетата. През 1913 г. температурите достигат до 56,7°C (134,06°F). Забележително е, че през 2020 г. това все още е най-горещото регистрирано място на Земята – 129,2°F (54°C). Мястото, където бях настанен, беше само с четири градуса по-хладно от най-горещото място на Земята. Тогава разбрах, че съм на прага на смъртна присъда.

Нямах вентилатор. Нямаше климатик, нито подходяща вентилация. Само осезаема, неизбежна, умопомрачителна жега. Това беше жега, която ти нашепваше на ухото да отнемеш живота си, дори само за да избягаш от нея за миг. Топлината е толкова ненаситна, че изгаря кожата ви и покрива тялото ви с топлинни обриви. Това означава, че ако заспите, може да умрете от обезводняване.

В крилото, където бях настанен, се чуваха писъците на измъчваните, които викаха за лед. Някои не оцеляха. Някои имаха късмета само да припаднат от топлинен удар, дехидратация или топлинно изтощение. Беше твърде горещо, за да се носят дрехи. Спяхте на рамката на леглото или на пода, за да се опитате да поемете дори малко прохлада, ако успеете да я намерите.

Имаше един случай, в който пазачът включи отоплителния уред, който разпредели горещия въздух през мъртвите, прашни вентилационни отвори на всеки етаж – отвори, които бяха покрити с черен мухъл и влага от течащите тоалетни на горния етаж. Беше толкова невероятно, че никой от охранителите не ни повярва.

Това са наказания, за които може да си представите, че се случват в страните от третия свят, а не в Америка, която е самопровъзгласил се световен лидер в областта на човешките права.

Спомням си, че през първите месец-два изпадах в слухови халюцинации. Това продължи през цялото време на престоя ми там. Липсата на социално взаимодействие, ограничените стимули и затварянето в малко, изолирано пространство допринасят за състояние на сензорна депривация и крайна изолация, което може да повлияе значително на мозъка.

Тук няма закон. Само законът на най-силния.

Оцеляването беше моята активност.

Борбата за победа

Случаят ми беше печално известен в затворите, в които бях настанен. Имаше дори момент, в който други затворници не искаха да се виждат свързани с мен, защото се страхуваха, че ще бъдат разследвани по някакъв начин.

Докато бях в карцера, сега бях изправен пред разследване на ФБР, което трябваше да установи дали съм хакнал затворническата система за електронна поща или не. Дали това беше факт, или просто ми го казаха, за да оправдаят нуждата от продължително задържане, може само да се гадае.

Докато бях в карцера, всички мои юридически материали бяха тайно конфискувани от неизвестни затворнически власти. Това означава, че не можех да разчитам на тях за справка, когато пишех писма до адвоката си при подготовката на прякото ми обжалване. Поради тази причина започнах четиридневна гладна стачка.

Тогава лейтенантът от Специалното отделение за настаняване (СЗО) заплаши да ми подаде насила овесена каша през тръбичката в носа, докато съм вързан за носилка. Заплахата не ме притесни и наистина не ми пукаше.

„Просто така се случи, че обичам овесена каша“ – казах му, за да видя дали ще го направи.

Вместо това това изпитание завърши с преговори. Аз щях да ям. В замяна на това той щеше да открие и върне липсващата ми правна работа. И точно това се случи.

Но с течение на времето тежестта на моето лишаване от свобода се увеличаваше. Бях изложен на въздействието на черна плесен за продължителен период от време и вследствие на това развих хронична ревматична кашлица. Бях затворен там толкова дълго, че вече беше зима и се къпехме в ледена вода три пъти седмично.

Социално инженерство на врага

Едно от нещата, които казвах, е: „Не познаваш границите си, докато не те убият. Нещастията могат да изстискат дълбоко, нереализиран характер от теб“.

В някакъв момент започнах да си изграждам нова гледна точка за безсрочното си лишаване от свобода. Да, то беше безсрочно. Следователно беше наложително да втвърдя решимостта си и да остана в играта, дори и да не ми оставаха никакви игри.

В един момент поисках президентско помилване и изпратих молбата до Службата на прокурора по помилванията, надявайки се на облекчение. Вместо това тя беше прихваната от затворническите власти и изхвърлена, като някой беше изпратен да ме информира, че е била отхвърлена от ОПА – само за 38 дни. Бях крайно подозрителен, затова подадох искане по Закона за свобода на информацията (ЗСИ) до OPA, за да разбера, че никога не са го получавали.

Как се печели? Когато пазачът държи всички ключове и охранява всички врати? Поисках да съдя лицата, отговорни за моето задържане, но бях блокиран на всяка крачка. Дори се сдобих с адвокат, който беше чул за тежкото ми положение от свой клиент в подобно положение, но дори и с риск да бъде съден, той до голяма степен беше възпрепятстван да общува с мен.

Писмо със заплаха за съдебни действия от адвокат Едумно Еспиноза.

Започнах да изпращам цялата си поща чрез имената на други съквартиранти, само за да мога да го правя безпрепятствено. Започнах също така да водя тайна книга за всеки опит да потърся обезщетение, което се изисква, преди да имаш възможност да подадеш жалбите си в съда. Водех си времеви печати, кой какво е казал и какво е било казано.

Вместо да се оплаквам, започнах да задавам натоварени въпроси, като се опитвах да насочвам отговорите им, за да мога да ги цитирам в колективния си иск. Например, попитах един лейтенант: „Момчета, вие ме държите тук заради това, което мислите, че мога да правя с компютър?“.

„Имате право!“ Той отговори. „Ние се ръководим от това кой сте и на какво сте способен.“ Всички тези изявления се превърнаха в доказателство в колективния иск. Те не знаеха, че си водя спретнат регистър, заверен нотариално и под наказателна отговорност за лъжесвидетелстване. Това се превърна в ключово доказателство срещу отговорните лица.

МакГроу срещу Мейиа, гражданско дело № 3:13-CV-740-L

 

Това не е краят

Тази сага за оцеляване е дълга, затова ще я прекъсна тук. В крайна сметка съдията по колективния иск, към който се бях присъединил, нареди на институцията да ми направи медицинска оценка извън затвора. Вместо да спазят законовото разпореждане, те веднага ме изпратиха в друг затвор и се държаха така, сякаш вече съм бил определен и поставен на транзит до друго място, като на практика подкопаха разпореждането при измислени обстоятелства.

Често поглеждам назад към тази част от живота си. Понякога я изживявам отново на преден план в съзнанието си, а понякога просто хвърлям поглед назад и се чудя как съм я преживял, когато някои не са. По-важното е, че се замислям за това как хакерите и затворът не се сливат добре, особено велики умове като Аарон Шварц, който се самоуби, след като отхвърли споразумението за признаване на вина.

Затова и не мога да разбера защо някои хактивисти от Anonymous гледат приятелски на правоприлагащите органи, докато те все още са преследвани, агресивно преследвани и давани за пример.

За съжаление, не се е променило много. Законът за компютърните измами и злоупотреби все още е отворен за широко тълкуване, медиите обичат да повтарят измислените украшения, пуснати от самодоволни прессъобщения. Но поради факта, че не са много тези от нас, които биват залавяни поради неуловимата ни природа, няма много пропаганда, която може да предизвика трайно въздействие върху подобни случаи.

Автор: Джеси Уилиам МакГроу