Европа обича да говори за „дигитална автономия“. Но реалността е по-сложна: значителна част от облачната инфраструктура, офис софтуера, AI инструментите и платформените услуги в ЕС се управляват от американски компании.

Google, Microsoft и Amazon държат приблизително 70% от европейския облачен пазар. Това не беше проблем, когато фокусът беше върху ефективност, цена и иновации. Днес обаче въпросът е друг: какво става, ако достъпът до тази инфраструктура вече не е гарантиран?

Страхът от „дигитален blackout“

Идеята за технологичен „kill switch“ – внезапно прекъсване на достъпа до облачни услуги, идентификационни системи или колаборационни платформи – вече не звучи като конспирация, а като сценарий за управление на риска.

Шведският град Хелсингборг тества как биха функционирали публичните услуги при внезапен срив на ключови дигитални системи. Резултатите показват колко дълбока е зависимостта:

• административните процеси спират при липса на cloud достъп

• идентификационните системи стават недостъпни

• комуникационните инструменти изчезват

• цели слоеве от държавното управление блокират

Това разкрива не просто техническа, а структурна зависимост.

Опити за „дигитално отделяне“

Германската провинция Шлезвиг-Холщайн предприе радикална стъпка: премахване на Microsoft инструменти от голяма част от публичния сектор. Съдии, полицаи и учители преминават към open-source решения.

Франция също обяви планове за замяна на Microsoft Teams и Zoom в части от администрацията с национално разработена видеоконферентна платформа.

Но дори белгийските киберексперти признават: съхранението на данни изцяло в Европа засега е трудно постижимо поради доминацията на американските облачни доставчици.

Проблемът не е само технологичен – а енергиен

Дигиталният суверенитет не се постига само с политическа воля. Модерните AI модели и хиперскалируемите облачни центрове за данни изискват:

• огромни количества евтина електроенергия

• стабилно базово натоварване

• предвидими дългосрочни цени

След войната в Украйна енергийните цени в Европа се повишиха значително. Въпреки растежа на възобновяемите източници, континентът трудно компенсира мащаба на руските газови доставки.

В САЩ комбинацията от евтина земя и достъпна енергия позволява бързо изграждане на multi-gigawatt центрове за данни. В Европа подобни проекти се сблъскват с по-високи разходи и ограничен капацитет на мрежите.

Без решаване на енергийното уравнение, европейските технологични амбиции срещат твърд инфраструктурен таван.

Реалността: селективна автономия, не пълно отделяне

Европа теоретично може да възстанови значителна част от дигиталния стек, който днес „наема“ от американски компании. Но цената ще бъде:

• години на преход и нестабилност

• по-високи разходи

• пренасочване на публичен и частен капитал

• риск от временно намаляване на конкурентоспособността

Дигиталният суверенитет няма да дойде чрез внезапно скъсване на връзките, а чрез внимателен избор:

• кои зависимости са приемливи

• кои създават стратегически риск

• къде автономията е критична

По-вероятният сценарий е „селективна изолация“, а не „пълна дигитална независимост“.

Икономическата взаимозависимост

Въпреки напрежението между ЕС и САЩ, двете страни остават дълбоко свързани технологично и икономически. „Дигитален развод“ би нанесъл щети и на двете страни.

Американските компании разчитат на европейския пазар. Европа разчита на американски иновации и мащаб.

Затова по-реалистичната стратегия включва:

• диверсификация на доставчиците

• изграждане на критична инфраструктура под европейски контрол

• намаляване на най-рисковите зависимости

• засилено трансатлантическо договаряне вместо конфронтация

Може ли Европа да се откаже от американските технологии?

Не в краткосрочен план.
В дългосрочен – потенциално, но с висока икономическа и социална цена.

Дигиталният суверенитет не е въпрос на лозунг, а на:

• инфраструктура

• енергия

• капитал

• иновационна екосистема

• политическа координация

Истинската промяна няма да бъде драматичен „blackout“, а постепенно намаляване на уязвимостите. И ако има положителен резултат от нарастващото напрежение, той е, че Европа започва трезво да оценява къде са слабите ѝ места – и колко струва да ги поправи.