от Димана Додова
Дигиталното пространство отдавна не е просто допълнение към ежедневието ни. То вече е основна сцена, на която общуваме, учим, работим и изграждаме своята идентичност. За децата и младите хора интернет често е място, където се чувстват у дома. Там са приятелите им, общностите им и техният глас. Телефонът им вече е тясно свързан с тяхното лично пространство и присъства във всеки един момент от ежедневието им.
Интернет пространството е като един огромен град, в който децата се движат свободно – нямат карта, нямат правила за безопасност, на които да са учени от малки, както e в офлайн света.
Голяма част от времето си децата прекарват пред малкия екран на телефоните – през ваканциите, на вечеря, в леглото и в училище. Със старта на тази учебна година вече започват и сигналите за тормоз. Насилието в училище – вербално и физическо – се проявява все по-често. Но то вече не е само в двора на училището, а се прехвърля и в онлайн средата, преминавайки и към онлайн тормоз.
Докато в училищния двор обидата може да отзвучи и да се забрави след няколко дни, то в интернет думите остават. Те не просто се повтарят – записват се, споделят се, скрийншотват се, копират се, преповтарят ги отново и отново. Този вид тормоз няма край или изключване. Той продължава 24/7. Все пак екранът е винаги наблизо, а болката на жертвата се връща с всяко известие, което получава.
Онлайн тормозът може да е продължение на офлайн подигравките, но той нанася различна и по-дълбока рана, защото съчетава постоянство, публичност и усещане за безпомощност.
Когато качим нещо в интернет, то автоматично става публично достъпно. Думите и снимките се виждат от много хора, а атаките често идват от невидими извършители, което поражда безсилие у потърпевшите. С това жертвата преживява не само думите, но и липсата на контрол. Никой не знае кой го е споделил и препратил, и кой го е запазил. Често на децата се повтаря, че в интернет всичко остава следа, но рядко им напомняме, че това включва и онлайн тормоза.
В България близо 30% от тийнейджърите споделят, че са били жертви на онлайн тормоз (Digitalk, 2024).
Онлайн тормозът отдавна вече не е маргинално явление в България. Според данни на Държавна агенция за закрила на детето (2024) над 23% от децата са попадали на рисково съдържание в интернет. А през последните години голяма част от сигналите, които Националният център за безопасен интернет получава на своята консултативна и гореща линия, са свързани с кибернасилие. По данни на УНИЦЕФ (2023) 1 на всеки 7 деца в България съобщава, че е било жертва на онлайн тормоз. Всички тези числа показват, че онлайн тормозът в България не е изолиран инцидент, а системно явление.
Както всички други видове тормоз, кибернасилието също има своите последствия и психични вреди върху жертвата. Български изследвания (Чубриева, 2021; Манчева, 2021) показват, че жертвите често развиват психосоматични симптоми като нарушение на съня, главоболие и изразени емоционални реакции, тревожност, страх и чувство за безпомощност. В международни изследвания се наблюдават същите данни – според Kowalski & Limber (2013) децата, които са изложени на кибертормоз, са в значително по-голям риск от развиване на депресивни симптоми и социална изолация в сравнение с връстници, преживели единствено офлайн насилие.
Трите основни отличителни характеристики на онлайн тормоза са непрекъснатост, анонимност и публичност. Те го правят тежък за преживяване и обясняват защо „боли повече“.
- Дигиталното пространство, телефоните и социалните мрежи следват жертвата навсякъде, а всяко известие може да върне травматичното преживяване. Изследвания на Smith (2018) показват, че тази непрекъснатост е сред ключовите фактори, които правят психологическият ефект от онлайн насилието по-силен в сравнение с този от офлайн насилието.
- Другият елемент, който отличава онлайн тормоза, е анонимността и липсата на ясни социални граници. Когато извършителят е анонимен, той се възприема като „невидим враг“, което засилва усещането за безпомощност и несигурност. Така на потърпевшите им липсва конкретна личност, срещу която да насочат емоциите си или от която да поискат обяснение. Това незнание засилва механизмите на тревожност, защото мозъкът не може да прогнозира или контролира източника на заплахата (Livingstone & Smith, 2014).
- Публичността и постоянният достъп до дигиталните послания правят преживяването по-интензивно и по-трудно за преодоляване, което води до по-дългосрочни психични последици. Така унижението не протича само между двама души, а пред цяла публика. Тази засилена социална експозиция води до по-дълбок срам, загуба на социален статус и понижаване на самооценката (Kowalski & Limber, 2013).
С цел ефективно ограничаване на въздействието на онлайн тормоза е необходимо да се създаде взаимоподкрепяща се среда, включваща училището, родителите и детето. Необходимо е „доверените възрастни“ на децата да бъдат обучени как да разпознават ранните признаци на дигитално насилие и какви са промените в поведението на детето. Важно е да се създадат програми и политики, които не са насочени просто към наказание над извършителите, а целят да се изгради култура на дигитална емпатия, уважение и критично мислене.
Инициативи като #КиберЗНАМ вече работят в тази посока – чрез иновативни обучения за ученици, учители и родители, интерактивни игри и програми, в които връстници обучават връстници, правейки темата близка и разбираема за децата. Превенцията на онлайн тормоза не трябва да е еднократна кампания, а дългосрочен ангажимент, който обединява знания, психичната подкрепа и социалната отговорност.
Източници:
Digitalk. (2024, February 21). Къде прекарват онлайн над 3 часа българските деца и защо това е тревожно. https://digitalk.bg/socialni_mreji/2024/02/21/4591934_kude_prekarvat_onlain_nad_3_chasa_bulgarskite_deca_i/
Държавна агенция за закрила на детето. (2024, 9 юли). Над 23 процента от децата са попадали в неудобна за тях ситуация в интернет. https://sacp.government.bg/новини/над-23-процента-от-децата-са
Център за безопасен интернет. (2023). Тенденции в обажданията към Консултативните линии в INSAFE през миналата година. https://www.safenet.bg/bg/news/insafe-helplines-trends-2023
Чубриева, М. (2021). Ефекти на кибертормоза върху психичното здраве (Автореферат на дисертация). Софийски университет „Св. Климент Охридски“. https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/content/download/210306/1422367/version/1/file/M_CHUBRIEVA_Avtoreferat.pdf
Манчева, Р. (2021). Психосоматични и поведенчески промени при жертвите на кибертормоз [Psychosomatic and behavioral changes in victims of cyberbullying]. KNOWLEDGE – International Journal, Vol. 47(5), 925-931. https://ojs.ikm.mk/index.php/kij/article/download/4876/4861
Kowalski, R. M., & Limber, S. P. (2013). Psychological, physical, and academic correlates of cyberbullying and traditional bullying. Journal of Adolescent Health, 53(1 Suppl), S13–S20. https://doi.org/10.1016/j.jadohealth.2012.09.018
Bansal, S., Garg, N., & Singh, J. (2024). Cyberbullying and mental health: Past, present and future. Frontiers in Psychology, 14, 1279234. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2023.1279234
Smith, P. K. (2018). Research on Cyberbullying: Strengths and Limitations. In Narratives in Research and Interventions on Cyberbullying among Young People (pp. 9–27). Springer. https://doi.org/10.1007/978-3-319-95414-1_2
Livingstone, S., & Smith, P. K. (2014). Annual Research Review: Harms experienced by child users of online and mobile technologies: The nature, prevalence and management of sexual and aggressive risks in the digital age. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 55(6), 635–654. https://doi.org/10.1111/jcpp.12197
